Петър Воденски е дипломат. Бил е генерален консул в Истанбул (1990) и посланик в Анкара (1991-1992, Кишинев (1995-2001) и Никозия (2005-2009). Два пъти е бил началник на Кабинета на министъра на външните работи (при Станислав Даскалов и Соломон Паси).
Член на Стратегическия съвет към президента Румен Радев.
– Посланик Воденски, преди три дни председателят на групата на ЕНП в Европарламента Манфред Вебер публикува във Фейсбук много остра позиция срещу действията на Ердоган в Егейско море и Източното Средиземноморие. Той призова за преосмисляне на отношенията с Анкара и попита, дали Европа ще остане безсилна пред турския президент. Вашата прогноза – ще действа ли ЕС и как?
– В ЕС има различни школи на мислене по отношение на Турция и разногласията й с Гърция. За по-радикални мерки спрямо Турция са Франция и Австрия, като заедно с тях са, разбира се, Гърция и Кипър, а от другата страна са Германия, Италия и Испания. Има и такива, като Полша и Унгария, които са готови да си „затворят очите“ пред турските мераци в Източното Средиземноморие, в тази група можем условно да поставим и България. При такова състояние на нещата, ЕС трудно би могъл да заеме обща позиция, което си пролича при последните няколко срещи в различни негови формати.
– Конфликтът е много близо до нас. Има ли основание България за сериозни притеснения във връзка с разгарящия се конфликт и с амбициите на Ердоган, които добиват нови и нови измерения? Каква трябва да е позицията на София?
– Според германския в. „Ди Велт“, който се позовава на свои източници, в настоящия конфликт Ердоган е наредил на висшето си военно ръководство да потопят „без човешки жертви“ гръцки кораб, но генералите са отказали. Постъпилото впоследствие предложение – да бъде свален гръцки самолет също без човешки жертви (пилотът да има възможност да катапултира), също е било отхвърлено. Този факт сам по себе си е показателен за сериозността на конфликта и евентуалната вероятност той да стане още по-сериозен.
Амбициите на Ердоган са обосновани от неоосманизма, а това означава възраждане на Османската империя, като се използват тюркските и мюсюлманските малцинства на Балканите; „вмъкване“ на Турция в получилия се своеобразен геополитически вакуум след т.нар. “Арабска пролет“ и след отказа на САЩ да поемат регионални отговорности в Либия, Сирия и Йемен; дейност на Турция сред турските гастарбайтери в Западна Европа. Като инструменти на тази Ердоганова политика служат правителствената Дирекция по религиозните въпроси (Дианет), турската Агенция за сътрудничество и развитие (ТИКА) Националната разузнавателна организация (МИТ), културният Институт „Юнус Емре“, някои религиозни фондации, а също извършване на политическо-партиен инженеринг в споменатите страни. Съвсем не е случайно публикуването в Instagram от страна на турски депутат от управляващата Партия на справедливостта и развитието на географска карта, в която в границите на Турция са Кипър, половин България и части от Сирия и Гърция.
Що се касае до евентуалната позиция на България, ще си позволя една историческа скоба. Бях посланик в Анкара, когато на посещение там дойде „първият демократично избран“ български външен министър. Понеже беше чул, че между Турция и Гърция има противоречия, той предложи на турския си колега България да им стане посредник за разрешаване на разногласията. Мастити дипломати около турския министър започнаха да му пишат и подават бележки, да го съветват какво да отговори, а той отмести настрана бележките и с крайна добронамереност каза: „Господин министър, у нас с гърците има редица проблеми. Някои са от сто-и-повече години, други са по-нови. Ние и сега ги обсъждаме с Атина, нямаме проблем да седнем с тях на масата за преговори, и ако досега не сме решили тези проблеми, то не е защото ние или те не искаме да ги решим, а защото към момента проблемите нямат решение. Ако България ни стане посредник, за нерешаването на проблемите ще ви обвиняваме и ние, и гърците. Трябва ли ви това?“
С две думи за нашата позиция към днешния ден и ситуация: България е съсед на Турция и Гърция, „горещ конфликт“ непосредствено до нашите граници би бил много опасен, затова нашата дипломация би следвало да работи умно и професионално за обща позиция в НАТО и ЕС за поставяне на положението под контрол.
– Постът на Вебер впечатли и с друго: отношение взеха стотици българи, но те му зададоха въпрос за Борисов, не за Ердоган: защо подкрепя мафията в България? Всъщност подкрепя ли ЕНП българския премиер в последния месец?
– Подкрепа от страна на ЕНП за министър-председателя Борисов дойде на 7 юли 2020. Оттогава вече изминаха два месеца, през които не съм прочел за нова подкрепа.
Същевременно, през това време имаше критики – някои от тях доста остри – от страна на евродепутати (бе заявено, че българското правителство им изпраща фалшива информация). След протестите на 2 септември в София и действията на полицията спрямо протестиращите и журналистите, имаше критики към българското правителство и от Еврокомисията, а и от Съвета на Европа. Това е сериозен показател за настроенията в Европа към българските власти.
Да не забравяме, че преди време имаше подобна на нашата ситуация и в Румъния, където хората протестираха срещу правителството и корупцията в страната, а румънският президент неколкократно подкрепи протестиращите. Тогава ЕНП застана на страната на протестите и президента, затова сега би им било трудно да съчинят евентуални обяснения, ако решат да застанат на страната на българското правителство.
– Добрите контакти на Борисов с Ердоган играят ли роля в отношението на Брюксел и Берлин към българския премиер?
– Не бих казал, че имат чак такова голямо значение. Ердоган разполага с достатъчно добри канали за връзка с Берлин, има и лостове за влияние върху ФРГ. А за отношенията на Турция с ЕС – те са в стагнация от доста време, и Ердоган по всякакъв начин се стреми да демонстрира, че Брюксел няма достатъчно сили, за да окаже някакво по-съществено влияние върху политиката му – и по отношение критиките към погазването на демократичните права и свободи в Турция, и по отношение на турските действия в Източното Средиземноморие, в Сирия, и по въпроса за мигрантите и т.н.
– Депутати от други групи в Европейския парламент се присъединиха към протеста на българи в Брюксел. Имало ли е досега други подобни случаи?
– Не ми е известно да е имало. Самият този факт е показателен за отношението на Европейския Парламент към ставащото у нас през последните два месеца – своеобразна симпатия към протестите срещу корупцията и срещу симбиозата между мафията и държавата в България.
– Публикация в Мalta today също поставя въпроса за двойните стандарти на Европейския съюз, за автентичността на декларираните европейски ценности. Проблемът с България изглежда започва да тежи на целия Европейски съюз. Има ли Брюксел достатъчно сериозни инструменти за реакция?
– В момента ЕС е зает – простичко казано – с решаване на въпроса за разпределението на парите за справяне с икономическите последствия от КОВИД-кризата, което ще отнеме още както усилия, така и време.
Затова на евролидерите и на евробюрокрацията в момента не им е до Борисов, макар да личи, че те вече не гледат на него като на „един от нас“. Те и преди се забавляваха с него, с неговата непосредственост и с други негови „качества и особености“, но сега ще има едно отдръпване, което ще се забележи и с това, което в дипломацията наричаме „език на тялото“.
До известна степен затова България е оставена да се справя сама с вътрешните си проблеми, което не означава, че не сме под постоянно наблюдение – чуждите посолства в София следят отблизо случващото се, имат достатъчно източници на информация както от страна на правителството, така и от „другата“ страна, и докладите им до техните столици са, надявам се, адекватни.
Макар все още да няма официални позиции от ЕК и отделните столици, редица влиятелни медии в ЕС вече отразяват едно към едно протестите срещу мафията в България, което също е своеобразен показател, че „там“ знаят какво се случва у нас. Неминуемо ще стигнем и до заемане на позиции, както в Брюксел, така и в отделните страни-членки.
– Много остри са позициите на Брюксел и спрямо Беларус и Лукашенко. Може ли да се направи паралел между случващото се там и тук? Има ли някакви прилики или разликите са повече?
– Има, разбира се, сходни неща между ставащото у нас и в Беларус, но има и огромна разлика. Общото е, че и в двете страни има срастване между държава и партия, общ щрих е и искането и там и тук за нова Конституция, и др. Но разликите са огромни – ние сме все пак член на ЕС и НАТО, направили сме някакви реформи за тези 30 години, на път сме да създадем истинско гражданско общество и т.н.
А двойният стандарт – засега изглежда, че го има, но се надявам това да се поправи от страна на Брюксел.
– С интерес се следят и реакциите на други две големи сили спрямо ситуацията в България – на САЩ и на Русия. Има ли недоволството, което се излива по българските площади, геополитически корени и проекции?
– САЩ чакат да минат техните избори за президент на 3 ноември, затова едва ли бихме могли дотогава да видим от тях някаква по-ясна позиция по въпроси на вътрешното положение в България. А за Русия е важно завършването на газопровода през България към Сърбия, т.нар. “Балкански поток“, или както в последно време премиерът го нарича „българска инфраструктура“. Натискът от страна и на Вашингтон, и на Москва по този въпрос над българското правителство е много силен. Впрочем, силен американски натиск с различни средства има и спрямо проекта „Северен поток-2“, дори и случаят с Навални бе „прикачен“ към него.
– Реалистично ли е очакването, че България ще завърши разклонението на „Турски поток“? Вашингтон демонстрира непоколебимост спрямо проекти с руска газ, това засяга и нашата тръба и Северен поток-2.
– Аз също съм любопитен да видя крайния резултат. Допълни Петър Воденски
