На 1 март всяка година отбелязваме Баба Марта.
На този ден всеки подарява на близките си мартеници за здраве и сила през годината.
Мартениците се носят или до 9 март – църковният празник на Свети 40 мъченици, или до 25 март – Благовещение.
Мартеницата може да се свали и когато човек види щъркел, лястовица, кукувица или цъфнало дърво.
Според стара легенда мартеници по българските земи връзвали траките. Те задължително слагали мартеници по времето на пролетните мистерии, които символизирали края на студа и пробуждането на природата за нов живот. Самият Орфей кичел лирата си с мартеници. Тя символизирала безсмъртието на човешкия дух, края на студа и пробуждането на природата за нов живот живо.
Легенди от по-ново време свързват мартеницата с идването на Аспаруховите българи на Балканския полуостров.
Според тези легенди първата мартеница е направена от Ахинора, жената на хан Аспарух, през втората половина на седми век, когато Аспарух преминал Дунава и открил за българите земите около Балкана.
Владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петимата си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.
Те обаче не спазили заръката на стария хан да останат единни и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите – Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг.
Сестра им Хуба обаче останала в плен на хазарите. За да не бъде сама, с нея останал и най-големият син Баян. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян, те да останат при хазарския хан Ашина, докато някой от тях намери свободна земя. След това този, който намери земя и създаде нова българска държава, щял да им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат.
И така, братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, изпратен от Аспарух, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от Ашина и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Птицата можела да им покаже пътя, но те не знаели как да преминат на другия бряг.
Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Така тя искала да уведоми брат си Аспарух, че вече са наблизо. Но точно миг, преди да пуснат птицата да полети, се появили преследвачи от хазарите, които започнали да ги обстрелват.
Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Той очаквал появата на брат си Баян и сестра си Хуба. Хуните, знаейки силата на българското оръжие, се изплашили и обърнали конете си назад.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да преминат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения.
След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите и ще им напомня за славната България на Кубрат и за неговия завет – винаги да са единни.
А Ахинора завързала на крачето на лястовичка с пресукан бял и червен конец и пуснала птичката да предаде посланието й за здраве и любов.
Това се случило на първи Март. Така се родило и името на мартеницата.
Оттогава на тази дата всички българи се окичват с червено-белите конци, като спомен за онзи далечен ден и като амулет за здраве, радост и успех.
